Гара Реалност – част I

“Мамка им!”

Нямаше да стане  лесно. Слушайки как ято мечти изпърха над главата му, то отново се замисли над сложната човешка ситуация.

От няколко дни Тошко постоянно отлагаше да й каже, и естествено, накрая тя научи от приятелки. Положението никак не беше розово.

Захвърляйки вече похабената възможност в канавката, Провидението се запъти към кръчмата отсреща, предъвквайки ситуацията отчаяно. Никой от колегите му не го бе предупредил че хората са идиоти. Беше минал през поне петнайсетина измерения за последните две седмици, и в никое от тях не бе изпадал в такова затруднение. Там всеки знаеше, че когато зачислят някое Провидение към теб, трябва да се възползваш максимално от него! Тук даже не го разпознаваха… 

Гара “Реалност” е разказче за това колко трудно е да ровичкаш безнаказано в хорските съдби. Разказче за побутванията свише, и как добрите намерения водят към… неподходящи места. Разказ за Съдбата (ООД), Тошко, и неговото Провидение.

……………………………………………………………………..

Още в първия ден в който слезе от експреса за тази реалност, отстреля няколко човека с Вдъхновение – беше му нещо като запазена марка – и зачака великите дела които човеците щяха да направят. Първият отвори сергийка за зарзават със странното усещане че може да направи нещо по въпроса за световния мир. Вторият се напи.

Нещо не беше наред.

Реши да пробва с Късмет. Разпъна портативното устройство, нагласи го две степени над стандартното и зачака. Първият ударен намери портфейл пълен с пари, и печелившата комбинация от тотото. Оставяйки джаджата на автопилот, Провидението се запъти след човека за да се наслади на добре изпълнената работа.

….

Аууу, цял портфейл ли бе, Жореее?
–  Цял, жена, цял! Ей т”ва е, човек като е добър – и Господ му помага!

Господ?” – промърмори то, объркано. Доколкото знаеше, нямаше други колеги в района. В централния офис на “Съдба ООД” го предупредиха че го изпращат в слабо разучен район. Е, можеше и да е тукашен вариант за съдбоагент. Славата им се разпространяваше бързо в други светове, и тамошните жители имаха много митове за тях. Да, това щеше да е.

Ама миличкооо, портфейла сигурно ще е на някооой. Вътре нямаше ли лична картааа?
–  А, може и да е бил,
ама вече нали е мой. Такова де, наш. Хъхъхъ. Бе имаше некви боклуци хартишки ма ги фърлих, нал” си е мой вече… Еее хубу ма, наш!  Еййй вадиш поглед кат” майка си начи!

“ИЗХВЪРЛИЛ!?” Кога? Беше вървяло след него през цялото време! (П. 3 ал. 678 от договора му казваше точно и ясно, че в задълженията му влиза и безопасността на субекта, включвайки спасяване от ниско прелитащ блджер и Пропадане Вдън Земя съгл. Случката от Н”сайдер преди 2 години) . Трескаво се замисли откъде беше минал човека преди да се прибере при жена си. Да видим… Взе си цигари и малка мастика от магазинчето… Похвали се на съседа… След това хвана автобуса… И дойде тук! Къде в името на Петте… Автобуса! Билета! Охх… Не можеше да следи два обекта едновременно! Контрольора, да.
Пуфтейки, и с бързи нервни крачки Провидението се наметна, и без да му мисли мина през стената.  Закова се на място. Обърна се.

“Е не, не е професионално така. Ако тръгнеш да следиш другият човек, как ще следиш и този?”
Погледа двойката няколко мига и в крайна сметка снима намеренията на двамата с мулти-емпатора. Джаджата започна да бълва данни върху екранчето си, и Провидението се успокои. Женският индивид беше твърдо решен да не пропуска възможността да си купи… какво, всичко това!? Замаян от скоростта с която емпатора бълваше данни, агентът тръгна по посока на уловения билетен сигнал, чувствайки че оставя късмета в способни ръце.

….

Контрольорът се казваше Тодор, и беше на 28 години.

Днес не му беше ден. Беше се скарал с Мария, а и току що някакъв тип му беше бутнал два лева и някакви хартийки – да се бил почерпил. Идиоти всякакви по тия трамваи, но нямаше как – трябваше да работи все нещо, иначе баба му щеше да го изсели. След два часа му свършваше смяната, и из акъла му се въртеше само мисълта за две бири и смътната надежда че след тях ще може да измисли някакво разумно обяснение за гафа от вчера.

….

Доооообреее…
агентът се чувстваше объркан. Всяка реалност беше различна, но на тази наистина й имаше нещо. Мечтите не летяха правилно. Вдъхновението беше всичко друго но не и … ами, вдъхновяващо. Всъщност Провидението забеляза какво го притеснява – единствените здрави мечти и надежди бяха относно пари. Виж, те бяха навсякъде… И някак грабливи, хищни. Бързайки от спирка на спирка то не спираше да се чуди – Къде им бяха другите мотиви на тези хора? За нищо друго ли не се бореха?

„Все тая. Вече си имам текущи задачи – После ще се занимавам със странностите.“ – тръсна глава, и свърна в първата пресечка.

….

 „Разгеле!“ – въздъхна Тодор. Вече беше почти взел-дал от тая смяна. Започна да се чуди как ще стане за лекции утре сутринта… Вече беше пропуснал две тази седмица, и изпадаше в познатото състояние „Нищо няма да ми стане от още едно, нали така?“. Сбогува се с бай Стоян пазача, който вече беше заключил навсякъде и тъкмо се
настаняваше на своето си диванче в караулката.

– „Късмет с Марийчето, Тошкоо!“ – провикна се дядката. Единственото което постигна, беше да изкара вяло помахване, и да накара сърцето на Тодор да се запъне с няколко удара и да се свие почти болезнено. Ох… Мария. Не можеше да го разбере това момиче. Като си стои с нея – сдухан бил, не излизали никъде. Като я изведе с колегите си на любимото им кръчме – Сдухан бил, само по дупки я водел. Еххх няма угода и това е! Но пък си го обичаше, каквото и да говори. Само дето в сравнение със злополучното излизане, сегашния му проблем май нямаше да се размине толкова лесно…. Оххх… Мария.

Реши да заобиколи, и да мине през парка. Пролетната вечер щеше да му се отрази добре, с лястовиците си, и зеленинката, и обещанието за две бири.

….

 Провидението се подаде иззад един храсталак, опитвайки се хем да запази костюма си цял, хем да измъкне шапката си от упоритото растение.
Въпреки че съдбоагентите бяха поначало невидими, шефовете бяха решили че за всеки случай е хубаво да бъдат изтупани с местната официална носия. Странно му беше обаче, че не видя никой с подобна дреха… Като се замисли, и конни впрягове не видя. Откога ли не беше идвало Провидение по тези земи!?

Отупвайки се, то се огледа за обекта си, който според локатора беше някъде наоколо.

„Е, добра среща, …. ъъъ.“ Човеко. Може би щеше да се наложи да започне да ги разграничава някакси.
Досегашните му посещения на другите Повърхности бяха наблюдавани от Съдбоносник, и бидейки обучителни, главната му задача беше да усвои основните умения на едно Провидение. Не му влизаше в работата да разбира от какво има нужда, или какво иска субекта – Те Изпълняваха и Осигуряваха и Усъвършенстваха.
Е, може би не трябваше да пропуска толкова от социалните лекции през последния период на обучение… Но какво пък – криво ляво си беше взел пропуска, и това беше важното, нали така? А и за първи път му бяха поверили
мисия без надзор! Уха!

Добре, нека видим кой е човека ми по …хех, стечение на обстоятелствата. Агентът разтвори поизмачкан свитък и се зачете пътьом в съдбуугъла си. Млад мъжки индивид с черна рошава коса…. във връзка с млад женски индивид. Интересно…. Име, име ми трябва… А! Име! „Тодор Ставрев Пройков“. Историяяя… така. Завършил едно училище, в момента се мъчи с известен успех да завърши и още едно. Хобита… свири на музикален инструмент, познат като.. хъх, странна дума… „кухарка“. Обича… „бира“, палатки, Роджър Зелазни. Странно, сякаш човешко име, а при предмети. Е, като за начало стига.

Агентът проследи с поглед как палатколюбецът влезе в една невзрачна врата с дървена табела гласяща „А не си влязъл, а и двамата сме умрели от глад!“, и с обнадеждена усмивка промърмори „Е, добра среща, Тодоре“….

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *