Влак

“Влак № 8627 за Бургас пристигна на първи коловоз. Влак №…”
Всичко се повтаря – казвам си аз. Релси, странни хора и кофти миризми в следващите четири часа. Загасям фаса си, и се запътвам към малката групичка чудаци. По някаква странна, тяхна си причина, също са решили че е добра идея да пътуваш нанякъде с държавните железници. В 1:20 сутринта.

– Всеки има правото да е откачен, нали? – пунктирам се.

Всеки път е едно и също. “Бягай!


Бягай! Ще закъснееш!” …И послеседиш до някое самотно кафе на гарата посред нощите. Само ти, барманката, и дузина клошари. И останалите чудаци, естествено.

Чудя се, колко ли отвратително трябва да ти е положението, че да се хванеш на подобна работа с нощна смяна в кафе на ЖП гара? Разглеждам отново няколкото клошара, приютили се по(д) пейките. Може и да не е чак толкова лошо. Или поне барманката не изглеждаше нервна. А когато дойдох, щандовете с
напитките бяха отключени. Можех да си взема каквото поискам, и тя нямаше да се усети. Затова ли е толкова спокойна? Всеки ли би направил същото идиотско цивилизовано нещо?

Влакът най-сетне тръгна.

И все пак… в крайна сметка… различно е. Отблясъците, миризмите, усещането. Преди няколко часа тя (не барманката, естествено) ме попита защо пътувам толкова често.

– Докато се обърна, и заминаваш отново!

Как да обясня? Някои неща трябва да осъзнаеш сам. Подобни на задачки – Свърши това, направи онова, или живота ти ще се счита за безсмислен. Можех да обясня, че между всички наши малки “неща”, имаме пътуванията. Тези в ума ни, които извършваме само по прищявка, и тези извън него. Странно, но първите са по-трудни, а и по-рядко се срещат.

– “Рутина” – припомням си, докато слушам песента
на релсите.

– Хората просто не обичат да пътуват – Било то наум или на крак.

– Че защо не? Защо пък ще ги е страх от пътуването?

“Започва път от моя праг, безкраен, ограден с трева. Увлечен в неговия бяг, и аз ще трябва да вървя, да влача морните пети, дордето стигна друм голям, събрал пътеки и мечти.
А после на къде? Не знам.”

Припомням си стихчета от приказки. Страх от непознатото ли плаши хората?

Ухилвам се, прикрит в качулката. Значи и възрастните, и децата се плашат от мрака. Просто първите нямат достатъчно фантазия за да го населят, а просто го отричат, залутани в реда си. Може би някой трябва да им каже, че всъщност пътуването не променя нищо. Само перспективата, но това е по-скоро избор, а не даденост. Пътуването, драги възрастни, дава глътка свеж въздух между рутинните задачи.
Намери си добра работа, вземи си кола, задоми се, завърши си обучението, купи си апартамент… ” И между всичките тези неща, имаме пътувания. Много, много малки (не)значителни пътувания.

– Винаги имаш време да промениш живота си така че да го харесваш. Естествено, ако го искаш наистина. Ако искаш, можеш да ползваш паузите-пътувания, за да оцениш глътките въздух и свобода, и да направиш решения които имат смисъл. Да промениш перспективата си само замалко – защото докато пътуваш, пред теб седи само времето до следващата цел, и нищо друго. Пътуването само по себе си е изолирана гледна точка. Толкова ли е трудно, с всички малки пътувания които имаш на разположение, да си дадеш свободата да видиш живота си от тази гледна точка? Да решиш какво искаш, и да го постигнеш възможно най-скоро?

– Може би. – продължавам – Но, както ти каза, хората мразят пътуванията (Откога има още едно “ти” в мозъка ми?). Забързаното действие, промяната… непознатото. Мрака в тунелите. Но… никой не мрази светлината в края на тунелите. Просто не харесват риска от самото навлизане в тунела.

Прекъсвам размислите, за да огледам колегите-чудаци в купето. Момиче и момче, навярно приятелят и…. И друго момче, с неговата приятелка… лаптоп.

– И все пак, по-добре е от полу-мухлясалия дърт тип с алкохолния мътен блясък в очите.
– Нека да обобщим… един тип, и приятелката му. Още един тип, и лаптопа му… И един дърт тип, и бутилката му с… нещо. И някъде там – ти.
– Да виждаш някаква връзка? – процеждам замислено.
– Мда, опитваш се да си изградиш независим образ, или поне по-добър от този на задръстеняка с лаптопа. Може би дори на шибан мъченик, който няма кой да вземе със себе си… Кой знае? Все пак знаеш, и твоят лаптоп е в раницата.
– Пуф паф, пуф каф… – Включва се влакът в тихия диалог.
– Няма значение колко
сте… Хората са самотни дори и сред други хора…

Никога не съм мислел че ще го кажа, но влакът имаше право… Дори и да беше изръсил измъкнат от незнайно къде цитат. Дори и самотата да беше бариера за подобни пътувания, причината не беше достатъчна… Колкото по-рано осъзнаеш какво те спира, толкова по-бързо ще можеш да реагираш, и да направиш нещо по въпроса. Но пък… най-често осъзнаваш какво те спира чак когато си вътре с единия крак.

Влакът спира посред нищото.

Странно… не е жега. Не е клинч. Защо пък ще спира?

– Може би армия от плюшени зомбита е отмъкнала влака за да пие чай с радиоактивните кондукторки?
– Пич, айде спри кафето посред нощ и хорър филмите, а? – изръмжавам наум по посока на все по-саркастичния вътрешен глас, и се запътвам към
коридора между вагоните.

Пушенето е забранено във влаковете. Минавам покрай купето на кондукторите, от което се разнася дим на цигари, тих разговор и звън на чаши.

– Яко, зомбитата са тук и не ги ебе…

Свивам рамене, отварям външната врата на вагона, паля цигара и се оглеждам. Никаква цивилизация. Свеж въздух, звук от множество спящи хора… И пътуване на пауза.

-Значи все пак можеш да си вземеш почивка, докато си на почивка. Което, в случая, е леко прецакано. Някакси. Малко. Бая.
– Нещо си кисел тая сутрин. Кво ти е?
– Сигурно просто временно настроение… Или пък надигаща се шизофрения… Кaзва ли ти някой?
– Мне, ако беше шизофрения, щяхме да сме трима или повече.
– Кой е казал че третия не е срамежлив?
– ……..

След около час,
влакът напуска община Никъде, и се запътва към цивилизацията
… Или следващия най-добър вариант.

– Приключихме ли вече с пътуващият екзистенциализъм?
– Надявам се… Цялата работа не отива наникъде. Пък и си кисел, явно ми има нещо. Всъщност, май си нормален, като за вътрешен глас.. Виж, влака обаче…
– Какво за влака? Пробвай да видиш нещата през неговите очи.
– Имаш предвид, несъществуващите очи на несъществуващото нещо което по една случайност прилича на влака в който пътуваме?
– Точно. Пък и в крайна сметка е прав. Дори и да си самотен, това не означава че те е страх от пътуването. Хм… пък може и да е от присъщият на хората комплекс за несигурност. На хората им харесва да знаят че са част от група – било то фамилия, клас, субкултура, нация, или раса. Ако обществото се страхува от пътуванията, то и индивидът би направил същото нещо.
Оглеждам се,
опитвайки се да проверя теорията. Ако момичето не беше с приятеля си, надали би пътувала посред нощ. А пича с лаптопа… си има лаптоп. Което пък е второто най-добро нещо като за пич с лаптоп. Колкото до алкохолика… На сутринта сигурно няма да помни и че е имал нужда от компания. А може и да си измисли компания, сред алкохолните сънища.

В крайна сметка обаче, всеки от тях е в някакво малко сигурно общество, където не е сам, и пътува….

Зората идва бавно, но сигурно.

Слизам от влака, най-сетне пристигнах…. Където и да съм в момента. Докато влакът напуска гарата, вече обмислям ново пътуване, нова цел. Пътуването никога не свършва, дори и когато достигнем целта си. Просто си измисляме нова нужда, нова цел, стягаме си (душевния) багаж, и продължаваме да гоним вятърната мелница. Какво може да е по-човешко от това?

Пуф паф…. Пуф, паф…..

Разказчето е базирано на реална случка, със голяма доза среднощна фантастика. И дървена философия. Никакви влакове, плюшени зомбита, кондуктори или пияници не бяха наранени при писането. Но пък лошо им се пишеше. >:)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *